Отдавна не съм сядала да напиша нещо в блога. Не че няма какво 
да кажа, но  напоследък ми се наложи да пътувам доста и в близкото бъдеще май пак ще е  така. Което само по себе си е добре, защото 
със скуката не сме първи приятелки.

 Онзи ден се прибрах от едно много красиво място в България- на 
30 км южно от Пловдив. Не е известно с нещо специално, но на мен 
ми действаше по странен начин. Засилиха  се проявите на 
медиумните  ми способности. До сега не им обръщам някакво особено внимание- просто знам че ги имам, но не полагам специални усилия за да ги развивам. Там обаче случаите в които се сещах за тях бяха повече от обикновено, което нямаше как да не ме накара да се замисля . Но няма да ви разказвам за тях. 
Искам да ви разкажа за “грешките” или несполучливите решения. И за търпението.

Та престоя ми на това място и зачестилата проява на моите способносто ме накара да се замисля по въпроса- а защо не се вслушвам в тях? Търсенето на логиката на нещата май не винаги е верния път. Или единствения такъв. Човек предпочита да върви по утъпкания път, но
 не и да се опита той да проправи пътека. Едното е по- лесно- защото ще вървим по определени правила и рамки, а другото е да се опитаме да ги нарушим и да създадем нови . Затова  когато ни се подсказва някакво решение на проблем, въпрос или ситуация и това е различно 
от навиците ни на мислене и действие е много лесно да го отхвърлим като невъзможно или глупаво. Защото не сме “растение”- т.е. новатори. Наскоро четох за едно психологическо изследване за една 
организация- от приблизително 100  човека само 4 са се определили 
и са били идентифицирани като новатори. Само толкова ще се опитат
 да търсят нов път и да тръгнат там, където го няма- останалите ще предпочетат царския друм. Аз също се изкушавам да вървя по утъпкания път, и вероятно това е една от причините да не се 
вслушвам в другия глас.

Та да се върнем на темата за  “грешките” или несполучливите решения. Сещам се за откъс от едно стихотворение, което започваше така...”обичам своите грешки...”. А какво друго ни остава- та те са нашите деца. Често в опитите си да намерим решение ,ние грешим. Едно клише ни казва, че хубавото е и да се поучаваме от тях. Но 
когато дойде мигът за равносметката- ние вече сме  направили грешката. Напоследък се усещам, че ми липсва наистина страничният поглед на ситуацията. Другият поглед. Този поглед често ни подсказва верното решение.Това обаче не ми попречи и наскоро  дори  се ядосах на една реплика: “ Вие жените не разбирате...” , вместо да се замисля дали наистина не е така.После естествено го направих. Пресата е 
пълна със занимателни четива от сорта: “ Как да разбираме мъжете”, ”Какво искат жените, когато....”. Наистина  ли сме толкова различни и дали наистина грешим, а това не е въпрос на различна гледна точка .Как да разберем дали сме стигнали границата или без да 
усетим сме я преминали?Разбирайки го- вече е късно. В търсенето на отговора на нещата, ние опитваме . Но не винаги се получава. 
Изкушени сме от лесното решение. Но то не винаги е единственото и адекватното. Не искаме да си напрягаме мозъка , не полагаме усилия 
за да стигнем по дъното на айсберга и да разберем. И аз се усещам, 
че веднъж  намерила решение, което смятам че е правилно рядко се опитвам да продължа и да търся  други алтернативи и после да избирам. Търсач ли съм? Откривател? Или просто последовател? Помислете защо са малко хората, които са водачи ? Защото тези, 
които не се страхуват да опитват и да грешат са малцина. Защото 
се иска наистина упоритост да опитваш , смелост да грешиш и сила 
за да се изправиш. Колко бързо сме се отказвали от трудните 
проекти ? До колко варианти на решения сме стигали? Колко грешки 
сме направили и не сме се отказали?

Тези дни си дадох умишлено почивка и време за мислене. Сетих се 
за откриването на пеницилина, на шампанското- резултат от допуснати грешки, сетих се и за откриването на крушката , за Айнщайн и Леонардо- хиляди проведени опити и несполучливи решения без да 
се откажеш и да продължаваш да търсиш. Не е страшно да грешиш. 
Но действа много депресиращо. Когато си сгрешил в нещо, а на другото още не му виждаш отговора от неправилни опити и за момента всичко ти е в такова положение- “разкрачено”, трудо е да си даваш кураж и да си казваш- това е част от решението. Почваш да се съмняваш и в правилните решения. Уморяваш се от напрежението 
и от непрекъснатото очакване на нещо най- после да се случи- та
 дори да е погрешния изход. Почваш да грешиш повече, защото 
вече не си концентриран . Улавям се , че колкото повече се старая- толкова повече взимам неправилни решения. Дори когато медиума 
ми е подсказал решение, аз не се вслушвам в него.

Провалила ли съм се в несполучливите си опити ? Провалила ли съм се , когато съм сгрешила? Много ми се иска да напиша уверено- не. Така както Едисон е казал- аз не се провалих, а просто намерих 
10 000 начина, по които нещата няма да станат. Аз съм само на 
шестия опит. Като стигна до десетхилядния- ще ви кажа. Ако имам търпението... Напоследък често си задавам този върпос- провалих 
ли се? Не знам. Знам , че имам грешки, които искам да поправя, 
знам че имам случаи , в които нямах търпение и действах първосигнално- беше грешка, имам случаи в които останах недоразбрана, защото липсата на думи или пренаселеността с думи понякога имат еднакъв ефект, знам че имам случаи, когато 
предпочетох да вървя по царския път, вместо да потърся друга 
пътека- пак стигнахме до там, но пътуването не  струваше. Опитвам 
се да си науча урока. Част от него са и грешките. Както солта на 
живота. Извинението помага да не пресолим “супата”. Понякога не помага и ние я духаме отвсякъде.Никога обаче няма да знаем резултата, ако не опитаме.

Седми опит- просто послушах подсъзнанието си, без да 
коментирам J. Не съм се отказала още.

Като качвах този постинг видях че съм написала в профила си една мисъл на Чърчил: Умният човек не прави всички грешки сам. 
Той дава шанс и на другите....:))))