Случи ми се да го срещна- не е важно къде. Или има значение. 
Не го познавах, нито той мен. Но съдбата пожела да се виждаме често. И да говорим. Говорихме много. В начлото бяха само единични думи. После малко по- смислени и дълбоки изречения. Опознавахме се. Бавно. Никой не бързаше за никъде, нито имахме причина или гонехме срокове. Беше ми приятно. Мисля, че същото важеше и за него. Имаше някаква магия. Нещо като бал с маски- усещаш тялото на партньора си, усещаш дъха му, усещаш кога сърцето му бие зачестено, кога стъпките на танца не го 
затрудняват. Не виждаш само лицето му. Но можеш да разбереш 
кога се смее или кога сълзи се стичат по лицето му. Можеш да усетиш кога гласът му е дрезгав от притеснение или смехът е изпълнил дробовете му. Можеш да усетиш респекта и суровите 
нотки в тембъра на гласа му. Кой ме смути със странен глас....
един монах...-пее Лили Иванова в момента, когато пиша този постинг- знак на съдбата или случайност J).  Имаше магия, 
защото никой не искаше да повдига маските. Имаше само удоволствие от танца. Никакви въпроси, искания, обещания, 
клетви и вричания. Единствено удоволствие. И танц. С времето свикнах с това да го виждам всеки ден и неговото отсъствие ме натъжаваше . Естествено , че аз си имах моя живот, а той неговия. Никой не се опитваше да повдигне маските. Това, което ни интересуваше го бяхме споделили .  Знаехме го. Това беше важното.  Другото беше ежедневие – дерболии, неизменните 
клюки  и любопитство.  Преди години съм играла народни 
танци и модерен балет и знам колко е важно човекът до теб да ти бъде партньор. Така е и в останалите сфери на живота ни. Кой не иска да има партньор в семейството, в работата си, в хобито си...?

Така неизменно стигнахме и до момента, когато маските паднаха 
от самосебе си. Картината беше пълна. Нямаше изненади или разочарования, защото важните неща не се бяха променили. 
Просто беше свършил един танц. Имаше удоволствие от партньорството. Без да се усетим ние бяхме изградили едно невероятно приятелство. Което продължава и до сега. 
Продължава и магията. Независимо , че маските са свалени 
отдавна. Вече не танцуваме всеки ден, но пък тогава когато ни се отдаде такава възможност- усещането е невероятно.

Усещането да имаш сродна душа до себе си е като да се чувстваш
 с двойни сили  .

В другия мой възможен живот имах поводи да проверя кой  иска 
 да танцува с мен и го може. Участниците бяха повече от можещите. Голяма част от тях се оказа ,че танцуват само лесните стъпки, 
други останаха отстрани като наблюдатели и критици и малцина бяха тези, които застанаха до мен без да се интересуват как изглеждат в очите на околните. Те бяха моите партньори. 
Единици.  Маските бяха паднали. Редиците на танцуващите 
оредяха и приятелите ми се стопиха до една шепа. Това беше 
един от най-трудните  танци до сега в живота ми. Завърших го с огромно усилие. Завършихме го. С някои повече няма да 
танцувам. И те го разбраха и знаят защо. Останалите също.

Един от останалите беше и той. Този мой приятел. Той е 
до мен и в друг един тежък танц, който все още танцувам.

В този мой невъзможен живот имам  възможността да  
претендирам повече към качеството, за сметка на количеството .  Затова няма да спра да правя и невъзможното , за да го превърна във възможно. Но онова, за което си струва.  И за когото си струва. Едно невъзможно на пръв поглед приятелство е възможно вече 4 години.  Благодарение на него, аз не стоях сама на дансинга под светлините на прожекторите - конфузно , самотно и обречено.

В този мой възможен живот имам шанса да избирам. 

Затова, когато срещна нещо стойностно, аз полагам всички 
усилия да не го загубя.

Затова, когато срещна добър танцьор искам да му кажа: Извини ме, че те настъпвам по краката. Аз все още се уча да танцувам с теб. Води ме и ми показвай къде греша. Мелодията съм я чувала и 
преди, но танца е различен . Нека се науча. Ти си танцувал повече 
от мен и можеш повече. Прости ми за грешките . Научи ме.