Днес както се казва не ми е ден. Опитах се да направя нещо, но 
то не се получи. По- скоро не се получаваше, защото се занимавах 
с тази задачка от известно време. Не съм щастлива, защото си 
мислех , че това е нещо , което е по силите ми. Явно съм грешала. 
Или пък са виновни обстоятелствата и световната конспирация J. 

Понякога нещата просто не се получават. Не страдам много, но
 все пак ми е криво. Това ме накара да се замисля- а наистина ли 
исках толкова много да сполуча в тази задача ? И ако съм  искала 
толкова, защо не страдам от това с адекватното количество тъга?  

Това е задача, която не я бях приела от цялото си сърце, но 
независимо от това го вложих цялото за изпълнението и. Заради 
това сега ме боли . Но подсъзнателно имах усещането за този край . 
Тази мисъл се опитвах да изтрия, така както махаме леко нагнилата ябълка от панера, за да не се развалят покрай нея всичките вътре.

Всъщност, това което ме подтикна да пиша този постинг, е обстоятелството, че  докато си преживявах болката и яда, 
получих в мейл този стих, който е по- долу.  Сутринта тъкмо 
си казвах-  след като не можеш нищо да направиш повече по 
въпроса, изстрадай  яда/колкото и да е голям/ и да се захващай 
с другите задачи…

Щом не можеш да бъдеш на хълм бор висок
Ти бъди дребен храст,
Но бъди най-прекрасният храст край пенлив водоскок
И на бора недей се сърди


Щом не можеш да бъдеш и храст,
ти трева покрай пътя стани мълчешката;
Вместо щука бъди малък клен,
Но това да е кленът- мечта на реката

Няма как да сме все капитани,
моряци да станем, пак нужни сме значи.
Има труд за титани и труд за слабаци.
Просто всеки си има задачи

Щом не си пътят царски, пътека стани,
щом не си слънце, бъди пък звезда.
Просто своята собствена цел постигни
И така ще оставиш следа!


Дъглас Малок